Labels: books, event, word

“Where do I get my ideas from? You might as well have asked that of Beethoven. He was goofing around in Germany like everybody else, and all of a sudden this stuff came gushing out of him.

Labels: books, word

Ако оставиш четири джуджета в една стая с достатъчно опиум и алкохол, неизбежно краят ще е сълзлив.

През 1935-та Metro Goldwyn Mayor адаптира книгата на L. Frnak Baum The Wonderful Wizard of Oz, който всички сме гледали. Вълшебникът от Оз е влязъл е в колективната памет. Действието в книгата, а и самите снимки са по време на ГОЛЯМАТА депресия в САЩ. Алкохолът е бил нелегален, опиумът все още е. В този контекст започват създаването на грандиозната продукция, която се нуждаела от сериозен кастинг. За ролите на the munchkins (май го превеждат "дъвчащите") е трябвало да съберат стотици джуджета, от страната и чужбина. Munchkins са митичните малки хора, които населяват земята на Оз. Масовият внос на джуджета който последвал не е възхитителен, великодушен и човеколюбив акт, нито безболезнен процес, както този оптимистично приповдигнат филм предполага. Дух на дискриминация взел връх спрямо видимо различните хора в онези дни и джуджетата-актьори били разквартирувани в хотел, отделно от останалия актьорски състав и екипа. Мини гето. Хотелът на име Culver, станал известен под Babylon Heights. Това, благодарение на слуховете за пиянските купони на джуджетата. Джуди Гарланд се изпуснала в телевизионно предаване през 1967, описвайки ги като "малки пияници". Думи, по-късно потвърдени и от дъщерите й. Режисьорът също се "шегувал" за munchkins оргии и честите полицейски посещения там. Историята става злокобна с твърдението, че един munchkin се самоубил като се обесил на снимачната площадка докато снимали. Един холивудски мит. Ясно се виждало малък човек, който виси от дърво. Официалното изявление от MGM е, че това е птица. Ако просто напишете в youtube suicide, munchkin, the Wizard of Oz ще видите различни версии на въпросната сцена - черно-бели, обработената цветна версия, забавено, забързано, зумнато. WikiAnswers по въпроса. И понеже може би никога няма да се разбере какво е станало, това дава обшиииирно поле за интерпретации...

Дотук сама по себе си историята е достатъчно интригуваща, а Babylon Heights представлява една от версиите какво е подтикнало джуджето към самоубийство... И понеже това е Ървин Уелш, нещата трябва да са зрелищни. Трябва да прекрачи друга граница на бруталия...

Чарлз беше английско джудже, което обичаше природата и беше изоставило работата си на кралски градинар, за да се снима в продукцията и най-вече, за да види флората и фауната на новия континент. Уточнява се, че прилича на момченце, асексуален, плах... Което го доведе до положение, в което единият му съквартирант го продруса го и го пропи, другият го наеба, а женката му открадна парите, с които трябваше да се прибере обратно на острова, и за да го накара да се почувства по-добре искаше да му духа. Накарая от студиото обезщетиха и тримата с по стотина долара в замяна тяхното мълчание за инцидента. Sick happy ending. Ролите се играят от нормални хора, но за сметка на това декора е огромен. Леглата, столовете, етажерките, цигарите, който пушат, бутилките, от които пият, листите със сценария, всичко е три пъти по-голямо от нормалното. Премиерата е била в Сан Франциско, където Ървин прекарвал половината от времето си.

Labels: books, movies

Без да се броя за манга фен, но вдъхновена от гангстерския Tekkonkinkreet изтупах от прахта една от книгите в библиотеката ми. MW на Osamu Tezuka a.k.a. бащата на японския манга комикс, за ценителите със статут на manga-god. По образование доктор по медицина. И за да се качи на следващото ниво coolness в очите ни е следващата история...

През 1965 получил писмо от Кубрик, с което злият гений го кани да работи като художествен директор по 2001: A Space Odyssey. Tezuka не можел да си позволи да напусне студиото си за цяла година и да отиде да живее в Англия, така че отказал. Въпреки че не работил по филма, много го харесал и пускал на макс саундтрака в студиото си да го държи буден през дългите нощи работа.
Според една манга последните думи на Tezuka били 私は、私を機能させるに物ごいよ ("I'm begging you, let me work!").

За конкретната книга. MW is a chilling picaresque of evil, казват. Говорят и за хумор, но не знам чу'ек. Убягва ми смешното в японския хорър. Историята е за млад мъж, който произлиза от семейство на Кабуки актьори. Като момче оцелява след масовото убийство с отровен газ на цял един остров, което предопределя живота му занапред. Сюжет, близък до японците, по начина, по който самолети разбиващи се в кули са близки на американците. Смъртоносният химикал MW се складира във военна база на страната X - дискретно, но бързо се разбира, че става въпрос за USA. Не художествено, а съвсем исторически, "присъствието" на американски части в Япония е дало отражение върху почти всички сфери на модерния живот. Например цялата Harajuku култура се заражда благодарение на фетиша към невижданите дотогава западни стоки именно на място където са настанени да живеят семействата на американски военни. И обратно към историята... Действието се развива 15 години след случката на острова. Главният герой или по-точно антигерой вече се е превърнал в най-безскрупулния сериен убиец. А true villain. Тransvestism and homoeroticism са нещо като подсюжети, все едно разпрострените в 600 страници убийства не са достатъчни. Ебаха се с католически свещеник - уж положителния типаж, който неглежираше проблемите почти до самия край на книгата. Така и не можах да си обясня логиката на действията и бездействията му. Като домакиня, която гледа сапунка и се ядосва на подлостта на лошите и на наивитета на добрите.


Между другото тази година излиза филм по комикса, но едва ли.
Книгата е публикувана на английски от Vertical Publishing, огледално на японската версия.

Иииии най-накрая нещо интересно - лекция от Scott McCloud за комиксите като цяло.

Labels: books, Japan, lecture, video

Labels: books, documentary, event, interview, travel, TV, video

Трудно е да намериш компания за писателски гей филм, но точно заради ролята на Рейналдо Аренас, и то докато бях на тема writers in exile, забелязах Хавиер Бардем. Prefiero tarde que nunca. Оттогава филмите с него ми попадат един по един във времето, докато постепенно и необратимо не ме превърна в свой фен.

Още по-трудно е да намериш с кого да изгледаш "Навътре в морето". It's a risky business after all. Никога не знаеш как ще му понесе на човек. Както казваха в един друг любим филм "A work of art reminds you of who you are now". Така че, макар и хубав, силен филм, не би препоръчал Mar adentro на приятел. Защото ако тенденцията е да бъдем забавлявани, този тип кино остава встрани от полезрението ни. Борави с понятията "живот", "смърт", "достойнство", "право на избор", и то без патос, за сметка на истинските взаимоотношения и диалози. Без много детайли от моя страна, разказва се за един богат емоционално живот, за който по default едно от условията е будно съзнание и особен вид сетивност, която някои хора въпреки всичко притежават. За таланта да се живее, независимо има ли желание за това или не. И за да стане още по-тегаво, историята била по истински случай.

- But, between you and me, I think that after we die there's nothing. Just like before we are born. Nothing.
- How can you be so sure Ramon? No one knows that.
- No I'm not sure. It's just a feeling. It's like when my father looks at the sky and says "Tomorrow it's going to rain" and it does. It's a feeling.

Labels: books, documentary, love, movies

Is "wacky" a Shakespeare word?
... се попитах докато слушах книга на Bill Bryson изследване върху английския език. Толкова нямаше какво друго да слушам... Освен всичките влияния, на които е бил подложен английския (налагайки себе си), the good fellow Shakespeare, както разбирам, допринесъл с едно 1 700 или 3 000 нови думи - варира според източника. 1 700 - 3 000 чисто нови думички, сега незаменими.


picture by Delicious Daim

Labels: books

Откакто Mel Gibson ми изкара шестица с ролята си на Hamlet, на рецензия за филма, при условие, че успях да проследя само първите 5 минути, знам, че някои неща се получават по-добре с необременено съзнание.

До този извод е достигнал и Pierre Bayard - френски професор по литература, който има дързостта да си признае, че само бегло е преглеждал томовете на Пруст, както и че често се вижда принуден да пише ревюта на книги, които въобще не е чел. Да не четеш е тема табу в кръговете, в които той се движи, което му дава повод да създаде a survivor's guide to life in the chattering classes.

Според него оживено и без притеснения можем да дискутираме от книги, които просто сме разгърнали до такива, от които си нямаме и най-малка представа. В "How To Talk About Books You Haven't Read" - заглавие звучащо много повече англо-саксонско, отколкото галско - той разграничава 3 притеснения, които всички ние изпитваме като читатели. Първото от тях е задължението да четеш. Живеем в общество, в което четенето си остава обект на сакралност, особено когато се отнася до отделни "канонически текстове", които е абсолютно забранено е да не си прочел. Второ, задължението да прочетеш книгата в нейната пълнота. Ако на нечетенето се гледа с укор, то бързото четене и прескачането на страници се смята за лошокачествено и повърхностно. Третото притеснение е да си чел книгата, така че да си в състояние да водиш дискусия за нея. Тезата на Bayard е, че е напълно възможно ползотворно да обсъждаш книга (или друго произведение), от което си нямаш понятие дори с човек, който е също толкова запознат. Единственото, до което водят изброените притеснения е липса на отвореност при общуването с другите и ненужно чувство на вина.

В американски университет един от преподавателите започнал т. нар. "игра на унижение" със студентите си. Правилата са всеки от тях да си признае за велика творба, която никога не е чел. Един от професор се изпуснал, че не бил чел Hamlet, което, както може да се предполага, имало известен отзвук. Pierre Bayard не е сред изумените и поставя тази книга в категорията "виртуална" библиотека - произведения, с които няма как да не сме запознати. Pride and Prejudice, Jane Eyre са заглавия, които включвам в своята виртуална библиотека като отдавна съм се отказала да положа усилието, което може би заслужават. Почвала съм Mrs. Dalloway на Virginia Woolf няколко пъти и почти съм стигала до средата, гледала съм филма и настроението ми е горе-долу ясно. В същото време след продължително заравяне в Майстора и Маргаритата, въобще не мога да обобщя за какво е книгата, камо ли да коментирам любими сцени и детайли. Четенето неизбежно включва в себе си и процес на загуба. Не можем да се надяваме да задържим в съзнанието си всичко прочетено и не бива да се упрекваме за това. (Намигане към преподавателската гилдия, пред която съм принудена да се изправям напоследък. Тъжно е, че всички книги, които съм прочела през последната година и отгоре включват "право" в заглавията си.)

Разбира се, тук не става въпрос за пълно отсъствие на четене, не може да си неграмотен. Необходимо е да имаш отношение към литературата и да знаеш, че книгите съществуват в единна система. Всичко което трябва да направим е да имаме обща представа за какво е книгата и къде да я поставим в "колективната библиотека". "Отношенията, връзките между идеите са по-важни от самите идеи", казва.

"За да сме способни да говорим за книга, която не сме чели, трябва да се отървем от подтискащата общоприета представа за безупречни културни основи, предадени ни и наложени от семейство и образователни институции. Представа, която през целия си живот в суетата си се опитваме да достигнем. Понеже искреността в очите на другите е по-маловажна от това да сме верни на нас самите, тази искреност е достъпна само до онези, които се освободят от постоянната нужда да се покажат образовани, което хем ни травматизира, хем ни пречи да бъдем себе си."

Bayard обнадеждаващо настоява, че ще продължи да говори за книги, които не е чел - изглежда досега му се е разминавало - и предлага оптимистичния възглед, че само когато хората преодолеят "страха си от култура" те самите могат да започнат да пишат.

Поуката в крайна сметка е не да експлоатираме четенето за демонстриране някакъв социален статус, което съвсем не е и целта на авторите. Четем заради преживяването, а не за да кажем на приятелите си, че сме чели. (Явно има хора, които се нуждаят от подобно напомняне...)

Тук има една друга плоскост - на всички онези книги, които сме прочели, но не бихме си признали доброволно. Книги, които не маркирам в Goodreads. В Езикова ги наричахме non-intellectual literature, към която категория спада Agatha Christie примерно, а в публичното пространство им викат халтура в лицето на Дан Браун, Мулдашев, Куелю. Само до ония мафиотски книги, които продават в хранителните магазини не съм стигала. Което би значело да съм на дъното и да започна да копая надолу.

Photo: H. Armstrong Roberts

ps: Иронично или не, How To Talk About Books You Haven't Read не съм я чела. Pierre Bayard би се гордял с мен.

Labels: books

Goodreads е поредната социална мрежа, към която се присъединих.
You can find me in the club.

Кой чете?, ще кажете... 'ми има някакви хора. Сигурно четат, щом дават рейтинги, пишат ревюта, правят "приятели". И като всяка социална мрежа, и тук може да членувате в група или при достатъчно ентусиазъм, да си създадете такава..някаква... Има профили на писателите със снимка, биография и техни сентенции, които може да маркирате като любими, ако си падате по такива неща.
Като цяло не знам дали да препоръчам. Малко дразнещо е да видиш някой нещастник да оплюва книгата, променила живота ти, примерно. Или 18-годишна пикла да даде на Великият Гетсби 1 звездичка от 5 възможни. Оценяването е ограничено само до 5, което според мен не позволява на добрите книги и класиките да изпъкнат насред помията от "Как да печелим приятели и да влияем на другите", "Хари Потър и ебах-ли-му-майката" и т.н. и т.н. (10-те точки в IMDb сякаш дават доста по-адекватна представа, макар и там да съм се чувствала излъгана на два-три пъти...снощи.) Ясно, че многообразието на мненията е индикатор за демократизма на обществото, но пък винаги съм имала известни съмнения в полезността на демократично взетите решения. Към някои неща в този живот явно е по-добре да се подходи елитарно. Литературата е едно от тях.
Спокойно - Goodreads никога няма да стане Myspace. Приятели тук не се правят безразборно и критерият, по който се избирате е малко по-сложен от чистата позьорщина. Също като в Last.fm има опцията да сравните с други потребители общите заглавия, които имате.
И пак - като цяло не знам дали да препоръчам. Къде вика Woody, никога не бих участвал в клуб, който допуска човек като мен за свой член. Но пък ако ще ме стимулира да прочета поне една книга повече, май си заслужава.

Така да подсиля литературното настроение с една поема на Bukowski... Онзи Bukowki, който презира поп-културния Micky Mouse - това трипръсто чудовище без душа.

Van Gogh writing his brother for paints
Hemingway testing his shotgun
Celine going broke as a doctor of medicine
the impossibility of being human
Villon expelled from Paris for being a thief
Faulkner drunk in the gutters of his town
the impossibility of being human
Burroughs killing his wife with a gun
Mailer stabbing his
the impossibility of being human
Maupassant going mad in a rowboat
Dostoyevsky lined up against a wall to be shot
Crane off the back of a boat into the propeller
the impossibility
Sylvia with her head in the oven like a baked potato
Harry Crosby leaping into that Black Sun
Lorca murdered in the road by Spanish troops
the impossibility
Artaud sitting on a madhouse bench
Chatterton drinking rat poison
Shakespeare a plagiarist
Beethoven with a horn stuck into his head against deafness
the impossibility the impossibility
Nietzsche gone totally mad
the impossibility of being human
all too human
this breathing
in and out
out and in
these punks
these cowards
these champions
these mad dogs of glory
moving this little bit of light toward us
impossibly.

artwork by Marcin Kuligowski

Labels: books, web

Когато някой ден се сдобия със собствена холна масичка, тази книга ще стои уж небрежно на нея, а иначе зорко като кучето Цербер ще следя някой да не я пипне с мръсните си ръце.

Книгата е от поредицата лимитирани издания на калифорнийското издателство INSIGHT EDITIONS, но мен ми я донесоха, нищо не подозираща, от Лондон. И така потънах сред всичките снимки, стикери, пликчета с картички, постери, флаери и билети от някогашни концерти, ръчно поставени и с грижа по страниците измежду дебелите корици... Плюс DVD с уникални интервюта на най-големите. Книга абсолютно свидетелство, че фенщината притежава всички атрибути на религията: има свещени артефакти, слова, списък с места за боготворене (разбирай световни реге фестивали). Демонстрира смелите изказвания направени от тази неустоима музикална и социална сила от раждането й в бликащите с живот гета на Кингстън, през феноменалната популярност през 70-те, до застъпеното й положение в световната култура днес. Реге музиката и производните й ска, дъб, денсхол,... превзеха света.

The Reggae Scrapbook покрива теми като “Roots and Ska,” “Rock Steady,” “The Golden Age,” “Rockers, Digital and Dance Hall,” “Internationalization,” а домакин през страниците на това цветно пътуване е човекът, представил регето на Америка - Roger Steffens. Той е първият арихивист и колекционер на спомени от ключови реге събития и чрез лекции, книги, статии за списания като Rolling Stone, Spin, the New York Times, the Village Voice..., радио и телевизия популяризира случващото се на острова по цялата Северна Америка. Основател е на списанието The Beat.

Фотографиите са от Peter Simon, а благодарностите отиват за Сандра!

artwork by Surround

Labels: books, documentary, music