Трудно е да намериш компания за писателски гей филм, но точно заради ролята на Рейналдо Аренас, и то докато бях на тема writers in exile, забелязах Хавиер Бардем. Prefiero tarde que nunca. Оттогава филмите с него ми попадат един по един във времето, докато постепенно и необратимо не ме превърна в свой фен.

Още по-трудно е да намериш с кого да изгледаш "Навътре в морето". It's a risky business after all. Никога не знаеш как ще му понесе на човек. Както казваха в един друг любим филм "A work of art reminds you of who you are now". Така че, макар и хубав, силен филм, не би препоръчал Mar adentro на приятел. Защото ако тенденцията е да бъдем забавлявани, този тип кино остава встрани от полезрението ни. Борави с понятията "живот", "смърт", "достойнство", "право на избор", и то без патос, за сметка на истинските взаимоотношения и диалози. Без много детайли от моя страна, разказва се за един богат емоционално живот, за който по default едно от условията е будно съзнание и особен вид сетивност, която някои хора въпреки всичко притежават. За таланта да се живее, независимо има ли желание за това или не. И за да стане още по-тегаво, историята била по истински случай.

- But, between you and me, I think that after we die there's nothing. Just like before we are born. Nothing.
- How can you be so sure Ramon? No one knows that.
- No I'm not sure. It's just a feeling. It's like when my father looks at the sky and says "Tomorrow it's going to rain" and it does. It's a feeling.

Labels: books, documentary, love, movies