Tokyo Noise едва ли е най-добрият филм правен за Токио, обаче успява да обясни отделни аспекти от психологията на японците и хвърля някои тежки истини.

Почват ни с това колко самотни са хората в големия град в резултат на изключително изолирания живот, който водят.
Информация Информация Информация
Вече е факт, че информацията, на която се излагаме пред екраните на pc-тата у нас, оформя мислите и ценностите ни. Реалността, която създаваме в главите си оживява. (BAAANG и ме удари - това съм аз.) Computer thinking. Обясняват го така - компютърът е изключително психологична машина и винаги имаш свой свят там, и винаги ти си главният герой, ти контролираш. Това става начин на мислене и почваш да изискваш бързи заключения/решения и за теб всичко може да се види в черно-бяло. Тези отраженията върху психиката, си мисля, са на същия принцип като от алкохола (грандомания, чувствителност), спорта (дисциплина, самоувереност, понякога прекалена общителност), ...

Японците на възрастта на родителите ни са отраснали с анимационен герой робот, който бил приятел на човека, добра компания. Нямат много филми, в които роботите да са отрицателни герои. Дистанцията между човек - машина е съвсем малка. Роботът не е просто оръдие, с което да си служат, а умен приятел. В същото време в Щатите се психират с 2001: A Space Odyssey.
HAL: Dave, stop. Stop, will you? Stop, Dave. Will you stop, Dave? Stop, Dave. I'm afraid. I'm afraid, Dave. Dave, my mind is going. I can feel it. I can feel it. My mind is going. There is no question about it. I can feel it. I can feel it. I can feel it. I'm a... fraid.

За отношението на японците към природата и конкретно към Фуджи съм съдела най-вече по картините на Katsushika Hokusai - източен еквивалент на градините на Моне. Във филма това е предадено пак с арт - чрез естетическите принципи на фото клуб специализирал се в снимане на планината. Секта от хора със стативи, които следят метеорологичните прогнози в търсене на перфектния кадър, който ще обезцени и обезсмисли всички предишни. От другата страна са 70-те самоубийства годишно, които се случват в горите на Фуджи. Когато животните усетят, че идва краят, те не искат труповете им да бъдат намерени и правят всичко възможно да се скрият. "Може би и с хората е така" беше извода.

Отварянето на японците към чужди култури не им понася... като сакето. Сигурно сте чували онази дзен притча, в която пича отишъл да търси познание и мъдрост в будистки манастир и учителят го поканил на чай. Започнал да му налива чая, наливал, чашата се напълнила, а той продължавал да налива,.. преляла, той още наливал и така докато ученикът не го спрял. И мастъра какво казал? - че ако иска да има място за новото познание, трябва да изхвърли старото. По този начин гледат на чуждите културни влияния. Европейската/Американската култура агресивно навлиза и японците са принудени да изоставят нещо от традициите си. Което по принцип се отнася и за нас, и за инатестите копелета арабите... Ако не се отървеш от старото няма място за новото. essential!

Филмът е правен от шведи, които постигат ефекта чрез интервюта на фотографи, нойз музиканти, шинто проповедник, психиатър, дизайнер на игри, писател... Това плюс кадри и звуци от свят характеризиран от шума във всичките му възможни форми.

artwork by chopstickmadness

ps: Щях да прасна видеото на Beck - Hell Yes, но This video is not available in your fucking country.

Labels: documentary, Japan, movies